New Look For My Avatar

Lost...

Сега вече съм в екзистенциална криза. From bad to worse, както моите временни сънародници тук биха се изразили. Може би всичко друго също е било заради нея.
The O. C. свърши. Толкова години от живота ми си отидоха безвъзвратно и през цялото време по пътя дотук вярвах, че ще имам всичко, което искам, as soon as I get here. А сега просто чувстсвам, че губя и онова, което съм имала досега. Всичките ми приятели са безкрайно далеч, мама, татко, Мими, роднините, бабите и дядовците, Нели, Иван, Асен, Бебчо, учителките ми, Ива, Радито, Ем, Малките... всички, които обичам... И вече не мога да се върна... Миналото просто си отиде, просто така, без да ни пита дали пък не искаме да останем в него завинаги. Сред светулките на дипломирането, на бала, на Слънчев бряг с Иван и Цвети, в зимната ваканцията... И не мога да се върна, защото сама избрах вече да нямам място там. И сякаш всички успяха да продължат напред. Но накъде ме води този път напред? Къде е той за мен? Знам, че това да видя Johnny и да се запозная с Ангелчетата ще е сбъдната мечта. Но и тя ще си отиде само за миг... И после... До нови срещи... Не звучи като достатъчна причина да живея. Не знам.
Първият семестър беше толкова различен почти във всяко отношение. Тогава вярвах, тогава търсех. Дори имаше един момент, в който си мислех, че съм открила онова, което съм търсела. Но всичко е толкова по-сиво сега. Гледам американските телевизии и не мога да повярвам колко изкуствен е светът, към който се бях стремила. Дори вече не искам да ходя в Холивуд. Това е пълен абсурд. Нещата, които тогава бяха мечта, сега са реалност, и то не такава каквато трябваше да бъде. Как изобщо има хора, които мечтаят за тази Холижудска реалност? Пълна простотия! Общо взето всичко, в което вярвах се разпада пред очите ми... И просто не мога да спра сълзите, като се замисля, че всичко, което искам да постигна в жовота си, е да бъда отново с вас. А ви напуснах сама... И къде бих се върнала сега. Животът ни заедно вече е невъзможен. Не съм виждала Иван от година, със сигурност ще стане повече, докато някога успеем да се засечем някъде. А не искам да съм сама! И не искам постоянно да забравям коя съм! Не дойдох тук, за да загубя себе си. Но къде съм аз? Постоянно си чета профилите, за да си извлека някаква информация, за да намеря някакво вдъхновение да вървя напред. Но накъде?
Тук идва езиковият проблем... Искам да бъда писателка, но на какъв език искам да пиша? Кой език ще изкара най-доброто от мен? По-логично е да е български. Но какво правя тук тогава? Старая се да го забравя? От друга страна, ясно е, че няма как да бъда писателка на български, ако възнамерявам да се издържам сама. Колкото до английския, дори не искам да се оказва, че това е езикът, на който пиша по-добре, защото това би означавало, че трябва да прекарам толкова ужасно много време далеч от вас. А нали единственото нещо, което искам от живота си е да ме събере отново с вас.
И после пак се питам как мога да се върна. Вече никой не ме чака. Не трябваше да решаваш, че вече няма да имаме връзка, XXX! Това беше възможно най-неподходящият момент. И не става дума за самата връзка. Става дума за факта, че благодарение на нея си имах свързващо звено с България, някой който да ме чака там. А сега на кого съм нужна? При кого ще се върна? XXX, това не е обвинение. Знам, че и идея си нямаш как се чувствам... Няма откъде. И все пак е факт. Беше единственото нещо, което можех да очаквам наистина... А сега? Аз ще си мисля, че се връщам у дома, но за всички ще бъда просто временен гост... Временна атракция, която никой вече няма да приема като част от живота си.
Толкова чаках този миг, за да се изпразни сега от съдържание. Какъв е смисълът на живота? Да си намериш прилична работа за достатъчно пари и да го прекараш сам? Защото всъщност само в това ми остана да вярвам. Защото какво иначе правя тук? Осигурявам си бъдещето... И то какво бъдеще! Помни ли някой изобщо какво исках най-много да намеря в Америка? Онова, което аз бих нарекла бъдеще: приятели и перфектния мъж. :D Всъщност се оказва, че това място далеч не ми вдъхва повече увереност в усъществяването на съкровените ми мечти от България. А всеки знае колко разчитах на България. Мисля, че тук е още по-зле. Не искам и няма да стана една от тях! Но къде да намеря хората като мен? Как да стана част от нечий живот? И накрая как да се върна към всичко загубено... или да продължа напред, без да го губя...
За какво става дума? Идея си нямам какво да правя или мисля. Моля ви се, приятели, помогнете ми! Кажете ми очевидното, което пропускам. Не мога да броя дните до завършването на висшето си образование в очакване на това да се прибера у дома и да си остана там завинаги, нали? И няма магии за връщане назад... Трябваше настоящето да е по-добро от миналото... Знам, че със сигурност много дразня някои хора с изказванията си в момента. Но защо не предположим, че наистина се нуждая от помощ? Никога не съм се чувствала по-изгубена...

Dreams Come True

Някога си мечтаех за един свят, откойто исках да бъда част. Америка... Не заради богатството или възможностите, а заради филмите... Онези филми, в които животът е толкава интересен и справедлив и всичко завършва правилно, ако не в този свят то поне в отвъдния (очевидно тук си мисля за Титаник). Това за мен беше американската реалност: свят, в който приятелството е неизбежно, а приятелите са перфектни... Но как можеше всичко това да се окаже истина? Какъв беше шансът да хареасам съквартирантката, която имайте предwид, сама си пожелах? Всички правим грешки. Но някои просто вредят прекалено много, особено на нас самите...
И все пак започвам да осъзнавам нещо. Животът никъде, където не се чувстваш у дома си, не може да бъде филм. Така че филмът за мен сега се развива в България. Пиша за това заради заглавието, което избрах за блог-а си: В преследване на една мечта... Отвъд небето. Просто исках да изясня каква загуба на мечти сме аз и жовотът ми.
И всичко, което искам сега, е просто да се завърна у дома, единственото място, където някой може би се нуждае от мен и ме чака. Само че същевременно успявам да докажа на хората и че съм ги изоставила за нещо толкова незначително и се обзалагам, че ги боли от това. Но понякога мисля твърде много за себе си и забравям да анализирам и чуждата гледна точка.
Може ли да си пожелая нещо? Дали желанията в блог-овете се сбъдват?... Може ли да се върна у дома само за няколко дни, възможно най-скоро? Трябва да видя някого. Трябва да го гушна и да му обeщая, че винаги ще бъда до него по начин, който би бил убедителен сам по себе си. Този малък някой толкова много ми липсва!
Винаги рано или късно започвам да пиша за него. Във всеки freewrite. Не ми излиза от главата...
Дано желанието ми да се сбъдне!