3ти март, Националният празник на България. Ден, за който на никого никога не му е пукало. Просто неработен ден. Е, в Skype днес изглежда другоядче, но съм сигурна, че никой освен може би Влади не го е взел твърде присърце. Не че ми пука особено за деня. Това определено не е ден, който да ме кара да искам да бях в България в момента. И все пак е достатъчен повод да си припомня колко самотна се чувствам. Или може би си мисля за това, защото сега половината хора тук си отиват у дома за пролетната ваканция... Флъор лети след няколко часа. Обеща ми да си направи много снимки в LA, така че поне ще го видя. Там било много топло. И при нас пролетта вече идва. Още няма листа по дърветата, нито цветове, но последните 2 дни слънцето е така ярко и красово, а вятърът е топъл. Като се замисля, може би обичам пролетта повече от лятото. Толкова е красива! И по някакъв вълшебен начин те кара да се чувстваш добре, дори само взирайки се в безкрайно дълбокото, искрящо небе, разстлано над нас. Истината е, че описанието хич не се получи. Но повечето хора, които ме познават сигурно знаят колко обичам небето... Или поне някой би трябвало да знае... Двата ми любими природни елемента: реките и небето...
Спомням си един вълшебем престой в Русе, когато седях на перваза на прозореца и не можех да откъсна поглед от реката отдолу дни наред. Просто седях там, не говорех с никого, бях сама и гледах реката. Как светлината бавно изгасваше и как всичко ставаше черно и Дунав заблестя в нощта. Дунав, трябва да призная, е много смотана река. Сива и мръсна... И все пак е река. И неудържимо ме привлича. Беше толкова хубаво на онзи перваз. Прозорецът беше отворен. Бях се облегнала на него. И беше топло. Ту с дрехи, ту с нощница и халат... Понякога обичам да съм сама...
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment