Пълно отрицание... Колко е лесно да го постигнеш в условията на разделение! Отрицание на всичко: чувства, спомени, факти... Няма нищо, на което съм го научила, няма нищо, което съм му дала, нямаме хубави спомени, приятелството ни отива на кино и нищо никога е нямало значение, а аз не мога да бъда обичана. Срам и позор за хората, че могат да се държат така! Че могат да бъдат такива лъжци, да разбират и да мислят толкова малко!
Както и да е... Сега трябва да се справя. Предложете нещо. Какво да правя със спомените? Какво да правя с живота си? Накъде да продължа? Какво да се стремя да постигна във връзка с това така трагично и ненавременнозагинало взаимоотношение. Скъсаната лента преди края на филма... Абе на никой никога не му пука за мен! Предизвиквала съм хората да ми противоречат. Била съм досадна и тъпа и ненормална (ама от злобния вид изказвания по повода)... Няма ли някой, който да харесва нещо в мен или да ме обича в резултат на собствения си избор и решение? Не се опитвам да обидя или да се отнеса гадно с някого. Просто съм отчайващо тъжна!
И накрая, това че в случая ставаше дума за проблем между нас, а не за обективен проблем на Антон, държеше всички настрана, колкото и да ги молех за помощ. Защо? Защо?
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment